Ако не си с нас, си против нас!

Учудващо е (поне за мен), че появата на проекта за Музей за съвременно изкуство (САМСИ) е обсъждана повече в архитектурните среди, отколкото в средите на съвременното изкуство. Поне това е впечатлението ми от интернет публикациите.

Освен позицията на ИСИ (която е ясна от години)1 и на Димитър Грозданов2 (който се доверява на „младите‛ като музейни експерти още в бебешка възраст), както и позицията на Борис Данаилов (който не обича съвременното изкуство и не смята, че то се нуждае от музей, но поради някаква причина се е захванал с неговото изграждане)3 няма други мнения.

Нима на никой не му трябва музей? Или художниците се страхуват да вземат страна, да не би случайно да не попаднат в някоя от колекциите – на САМСИ или на СГХГ? Дебатът като че ли е крайно поляризиран и е на принципа „ако не си с нас, значи си с тях‛.

Аз грубо обобщавам реакцията на архитектите като „трето‛ мнение, което отразява функцията на сградата и би трябвало да е оформено в тясно сътрудничество с изкуствоведи, музейни и галерийни работници, куратори, художници и обществото, с цел то да достигне до разнообразни слоеве от населението - хора с различно материално положение и образование, представители на различни възрастови групи, чужденци.

Въпреки че архитектурната дискусия би трябвало да отразява концепцията за организиране на колекцията, нейното придобиване, съхранение и експониране, до момента в архитектурните среди виждам по-скоро обсъждане на принципите за провеждане на конкурси от национално значение, отколкото дискусия за функциите и целта на музея.

Оставяйки настрана въпросите за конкурсите, както архитектурни, така и музейни (кой, как и защо?), без да подценявам тяхната важност, бих искала да се съсредоточа върху моите интереси като художничка и като редови член на обществото. Съзнавам напълно, че колкото и да се стремя да изразя „обективно‛ мнение като човек, който не представлява ничие лоби, критиките ми ще бъдат изтълкувани в полза или против тези лобита, които вече съществуват. Въпреки това се надявам моето мнение да не провисне самотно в тишината между оформилите се барикади и да бъде допълнено от други мнения на личности или лобита. Само тогава има някаква вероятност да се получи дискусионна среда, която да бъде продуктивна, а не поляризирана. Поляризацията в момента води до пренебрегване на най-важните въпроси, които все пак са поставени, като например какви ще са принципите на създаване на колекцията и въпросите за обществената функция на музея като експозиция и като място/сграда.

Музеят би трябвало да обслужва и художниците, и публиката; за тази цел трябва да има образователна, съхраняваща и репрезентативна функция (най-общо). Тези условия изключват възможността музеят да отразява личния вкус на един куратор или директор, ако иска да получи широка обществена подкрепа.

Какво искам да видя и чуя, когато се говори за музей?


Съвременно или модерно?

Объркването „съвременно-модерно‛4 е необходимо да бъде преодоляно веднъж завинаги и да не бъде подценявано5. Фактът, че редица музеи за модерно изкуство - МоМА, MUMOK или KUMU - показват изложби на съвременни художници и имат колекция от съвременно изкуство, е ясно обяснен в мисията на музеитe6. НХГ има колекция от българско модерно изкуство, която е показана в залите с постоянна експозиция, така че НХГ вече изпълнява функцията на музей за модерно изкуство. Ако НХГ има намерение да премести Кирил Кръстев, Гео Милев и социалистическия реализъм в нова сграда – това трябва да бъде казано, а не да се създават неразбираеми „модерносъвременни‛ каламбури.


Цел на колекцията и музея


Понятието за това какво е изкуство и каква е неговата функция се е изменило от древността до сега. Дискусии за съхраняване и представяне на изкуството, което не принадлежи вече на храма, обществената сграда и не е частна реликва, съществуват от момента на създаване на принципите на научна класификация на артефакти малко преди и по време на Просвещението, когато възниква и науката, каквато я знаем сега.

Поради това „стаята на чудесата‛ (Wunderkammer, Cabinets of curiosities), в която се събира всичко - от препарирани животни до каменни глави, е вид колекциониране, съществувало до края на XVIII век, и не може да бъде модел нито за класически, нито за модерен, нито за съвременен музей7. Настъпва концептуално отделяне на музейното експониране от присъствието на това, което до този момент се нарича изкуство в религиозни и обществени пространства, органично включено в тях, за да обслужва техните функции. Създават се принципите на класическия музей.

А тези принципи са в криза от момента, в който модернистките течения, като футуризъм, конструктивизъм, супрематизъм, Баухаус, концептуализъм и т.н., разбиват рамката на картината, разтварят границите на жанровете и различните изкуства, критикуват класовото общество, появява се критика на науката. Появява се фотографията и киното, а след това видеото. По-късно се прибавят още „кризисни‛ елементи като пърформансът, който се дефинира като жанр, медийните и интердисциплинарните изкуства, които заемат територии като интернет и „стъпват‛ в науката и технологиите, или като документацията, която започва да се възприема като жанр в изкуството.

Резултатът е, че модернистките призиви за „разрушаване на музея‛8 от началото или средата на ХХ век са взети предвид в съвременната дискусия за музея и твърде често влияят върху гъвкавостта на програмата на музея. Тази гъвкавост предполага създаване не само на исторически експозиции, базирани на „стилове и движения‛ (модел на класическия музей от XIX век, съществуващ в много места до 80-е години на XX век, а и до сега), но и експозиции, защитаващи определени концепции и идеи, свързани с понятия или отразяващи съвременни, генериращи се в момента тенденции.

За целите на съвременния музей, побиращ цялата тази „музейна‛ история, са необходими и документални експозиции, прожекции и дискусии, обговарящи исторически и функционални понятия (като „съвременно‛ и „модерно‛ например), и проблемите на взаимодействие между изкуство и общество; или регистриращи нови и не-класифицирани явления с цел да бъдат създадени използваеми понятия, които ги описват. Необходими са образователни програми за възрастни и деца, стъпващи върху теория, която се генерира на основата на съвременните дискусии и експозиции, за които вече споменах, както и на академични изследвания и международен - не само изложбен, но и теоретичен обмен.

На този теоретичен контекст (който може и трябва да е противоречив, а не застинал) трябва да се базират принципите на събиране и представяне на колекцията, както и временните изложби и събития, за да може да отразяват разнообразието на съвременността, а не лични вкусове и интереси.

Така че целта на колекцията на един съвременен музей не може да бъде друга, освен да събере и съхрани артефакти и да ги покаже в адекватен контекст, който да запази „живостта‛ на изкуството, доколкото е възможно, използвайки различни стратегии. Трябва да е ясно какви ще са изкуствоведските, музейни и организационни средства това да се случи, както и каква ще е архитектурата, която ще ги обслужи функционално.

В един мой по-стар текст обсъждам по-подробно тези идеи в български контекст9, сравнен с „малката страна‛ Естония, която печели с проекта си за Музей на изкуствата (КУМУ) награда за Европейски музей на 2008 г.

Функцията на музея не се ограничава във „възможности за представяне на сборни и индивидуални експозиции‛10, нито пък може да се дефинира като „артефакт, съхранил смисловите напластявания на различни култури и епохи, давайки им нов прочит и интерпретации‛, без да се каже кои са тези „ различни култури и епохи‛. (Нали беше „модерен‛? Нали беше „съвременен‛? Нали е „български‛?)

Спецификата на излаганите медии трябва да бъде взета предвид – живопис и видео изискват различни помещения, техника, вентилация, осветление и възможност за временни конструкции. Мултифункционалността на залите трябва да бъде осигурена.

Още един пример в този контекст: неотдавна участвах в изложбата re.act.feminism11 в Художествената академия в Берлин, в която беше обсъдено „музеифицирането‛ на пърформанса и уличните акции. Пресъздаването (re-enactment) на пърформанси, както и други стратегии, бяха дискутирани, за което се надявам да напиша в друга статия.

И последно – музеят трябва да има бюджет за създаване на нови произведения и експозиции. Аз лично се уморих да участвам в български изложби, в които трябва сама да си търся телевизор, да не получавам никакъв хонорар, да изнасям лекция безплатно и накрая да дойдат разни хора да ми кажат, че „това не е изкуство‛. Такива работи си ги правя на улицата и то с по-голям успех.


Умора от музея? Екологичен дизайн?

Без да имам илюзията, че съм засегнала дори и малка част от проблемите на музея, ще обърна внимание на още няколко детайла, които ми се струват важни, като оставям място за други художници, архитекти, политици и редови членове на обществото да допълнят неща, които аз може би не съм забелязала.

Като посетител на много скучни изложби през живота си, съм много благодарна, че архитектите са помислили за „правото на отказ на посетителя от разглеждането на експозицията във всеки един етап, т. нар. "умора от музея"12. Тази идея заема много важна част от тяхната архитектурна концепция. Но аз си мисля, че музей се прави преди всичко, за да може хората, като влязат в него, да им е толкова интересно, че да прекарат цял ден там. Това трябва да го има в музейната концепция, а архитектурата трябва да помогне. Ако на някой му е скучно, или пък детето му пречи – какво се прави? Прави се детска програма, детски кът, кино зала и зала за лекции и пърформанси, ресторант или кафене, музеен магазин – без тези неща нито един музей не може да спечели интереса на неподготвената, непрофесионална публика и не може да изпълнява образователна функция, нито пък да представя културата на нашата страна пред света.

Ако първо мислим как човек по-бързо да избяга от музея, защо сме се хванали да го правим въобще?

А къде да избягаме от натрапчивия метафоричен по своя размер статив, изработен от дърво и инокс, който работи 24 часа в денонощието като "Flip chart"?13 Къде да избягаме от ужасно остарелия и ретрограден стереотип на художника като брадатко с таке, мажещ поредното голо женско тяло, ако ни бият по главата 24 часа със статив?

И последно - едно разкритие, което е оставено за десерт: "зелен дизайн" и еко поведение‛ се оказват „принципи... водещи при разработването на проекта‛14. Това значи било водещото! Музеят ще си изхвърля ли боклука разделно? А „био‛ и „еко-френдли‛ храни ще има ли в кафето?

Придобилият напоследък популярност „зелено промиване‛ (green-washed) термин мисля, че е подходящ в този случай.

Но аз, също както Димитър Грозданов‛15, съм сигурна, че хората от Националната галерия, както и арх. Бойко Кадинов, имат съвсем ясна концепция какво ще правят занапред, остава само да я обявят, а аз, още преди да съм седнала да пиша този текст, нагло съм се самоубедила, че ще „вляза в музея‛ като участник в изложбата „Експорт-импорт‛16 и като не толкова „стар‛ художник като Недко Солаков‛17. Вероятно, гледайки моето ЕГН, съвсем даже може и да съм от младите и „съвременните‛ и все още ще да имам право да си създавам моя идея за музея и да присъствам в него... Трябва да побързам, преди да стигна „нарцистичната‛ граница със старостта и маразма, която да ме лиши от такава привилегия... пък по-нататък – каквото сабя покаже!


Prepratkite ne izlizat s izkliuchenia na poslednata. Ne znam kva e prichinata, pisha tuk na edin komputer v internet klub v Sozopol i nesto mi se opuva: - prepratkite mogat da se vidiat v publikacita v Kultura:


17. Димитър Грозданов, "Музеят като метафора на болест".